Годината в която се роди Любчо

Точно по това време през март, преди 7 години.  Годината, в която се роди и Любчо.

       Тогава работех на онова важното място в центъра на града, за което ви казах. Още не бях старша и много добре си прекарвах. Когато си старши имаш много отговорности, отговаряш за сградата и за хората. Станала, например авария с климатична инсталация, има теч, има проблеми с парно, аларма, вентилация , изобщо инциденти от всевъзможен характер. Със сградата при аварии и инциденти е трудно и отговорно, но с обитателите резиденти  е  много по-трудно.  Отговорникът, човекът инчардж за нощната смяна  дава вечерните лекарства на хората, това също  е много отговорно, пипкава работа.  Там,  където станах старша имахме  повече от 40 резидента, пръснати на 3 етажа. И никой от тях  само с по едно  или две хапчета.

      Тогава, по същото време преди 7 години, още не бях станала отговорник на нощната смяна. Работех на смени когато на хайриг, както му казвах (така на арменски се казва татко), моят свекър, изведнъж  здравето му се влоши. Буквално за дни се срина. Беше над 85 години. Беше живял с нас в Англия доста години,  откакто почина свекърва ми  баба Байче. Предната година бяхме купили къщата. Това за него беше изключителна емоция. Радвам се, че тогава беше още жив и го преживя с нас,  но за това друг път. Докато беше здрав ни беше опора и помощ.

       Преди да се разболее  беше имал проблеми със здравето, но  много рядко.  По принцип беше много здрав и фитнат. Когато имаше престой в болница за операция или процедура все аз стоях с него, за да помагам с езика на него и на персонала, а и разбирах какво казваха лекарите за състоянието му. Обикновено стоях по цял ден с него в болницата до късно вечер и сутрин отивах  много рано. Гледах го много и двамата се разбирахме чудесно. Той обичаше да си говорим и да гледаме филми заедно.

         Пак така трябваше да стане, аз да поема дежурството с него. Състоянието му се влошаваше с часове. Трябваше да си остана в къщи буквално от днес за днес. Аз бях по-подготвена, за да я върша тази работа, да се грижа за възрастен, за това съм учила.  Обадих се на онова излъсканото място, че не мога да ходя повече и трябва да напусна спешно, същия ден. Ама наистина излъскано, вътре всичко беше правено по дизайнерски проекти и по поръчка. Отговориха ми, че в такъв случай няма да имам препоръки. Може ли човек да мисли за препоръки в такъв момент? Това не ме притесняваше, с това ще ме плашат. Вече имах купища места за препоръки.

       Заболяването на хайриг се разви бързо и преди края на март той почина. Наехме фирма от България, траурна агенция, която да пренесе тялото и заминахме.  Редно беше да го сложим при баба Байче. Преведохме парите, колкото казаха и фирмата се зае. Имаше местна фирма, която тук в Англия да се погрижи за документи и формалности.

         Предния ден преди погребението, чакам в София пред бюро да обменям още допълнителни пари за тази транспортната фирма, която се оказаха ужасни кожодери. Не им прави чест така да се гаврят с мъката на хората. Изцедиха ни за пари за всичко каквото се сетиш, а уж беше включено и го бяхме платили, преди да се заемат. Не само ни обрулиха за много пари над изпратените, а даже закъсняха за погребението. Поп имаше, гости имаше, тялото го нямаше. Направо за филм.

        Чакам на улицата пред бюрото за обмяна, малко ядосана на агентите от тяхната наглост,  много уморена от пътуване, тичане по задачи  за погребението, пазаруване и ми звъни телефонът. Гледам те са – от работата, от излъсканото място, откъдето ме заплашиха, че няма да имам препоръки. Искат да се върна при тях на работа след като приключа с формалностите по погребението. Когато се прибрахме се върнах при тях  на работа и тогава ме направиха важна, старша инчардж, да отговарям за сградата, хората, лекарства, припаднали, инфаркти, починали и т.н. Имах 1 подчинена и още една жена за по няколко часа в началото на смяната.   Докато аз давах лекарствата, тя помагаше с чистенето.

         Там работех, когато в началото на юли почина моя си татко. Не можахме да се приберем да го изпратим. Беше горещо, трябваше да се бърза, а и аз така реших. Не можех да го направя.  Да го карат от селото някъде си, да го слагат в хладилник, за да ме чакат.

      Напуснах от важното място следващия месец, през август.

Любчо се роди през септември. Разбрах за това часове  след раждането му. Детето ми беше звъняло безброй пъти, а аз работех на 30 км от града на място, където нямаше покритие.

       Върнахме се в България за 2 седмици още в първия месец на бебето.

Малко след като се прибрахме обратно в Англия  аз,  завършила поредната квалификация, реших да се предизвикам. Кандидатствах за работа на друго място, в един дом до конна база  за позиция  заместник директор. Покривах всички условия освен едно – не бях родена в правилна държава. Знаех, че това винаги ще е фактор, никога нямаше да стане така, че да ме вземат на следващото ниво. Знаех си тавана. Но се случи друго. С директорката, която си търсеше заместник и провеждаше интервюто се познахме, харесахме се. Няколко месеца по-късно стана така, че тя дойде като директор на  моето работно  място и  си прекарвахме чудесно. Сега тя ми е съседка, живее на горната улица, близо до нас.

       Понякога съдбата ни събира с хора по странни поводи, за да си станем близки. Понякога го прави, за да разберем,  че никога няма да си станем близки, колкото и да опитваме.

Това беше част от една тъмна серия. Няколко месеца през онази година, в която загубих не един, а трима  важни за мен хора и се роди един, но много важен. Годината, в която се роди Любчо.

Започваха да се трупат фактите, които щяха да доведат до решението ми за промяна.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *